Как (нарко) зависимият човек е смазан между две системи - едната го продава, другата го наказва

Трагедията в Благоевград, при която 16-годишно момиче загина след падане от петия етаж, а друго момче беше прието в тежко състояние, отново отвори един въпрос, който българската държава упорито отказва да реши: защо институциите водят война основно със зависимите, а не с машината, която произвежда зависимост, насилие и смърт. По случая вече има обвинен 20-годишен мъж за умишлено убийство, а според публикации той е бил открит в неадекватно състояние и се проверява версия за употреба на наркотици.

И точно тук започва голямото лицемерие на системата.

В България десетилетия наред държавата демонстрира „твърдост“ не срещу наркобизнеса, а срещу най-слабия участник във веригата – зависимия. МВР, прокуратурата и политиците непрекъснато произвеждат статистика с арестувани младежи за „държане“, „една цигара“, „едно пакетче“, „лична употреба“. Това е лесно. Прави се показна акция, снимат се пликчета на масата, излиза прессъобщение и обществото получава илюзията, че държавата действа.

Само че междувременно истинският пазар на дрога расте. Все по-млади деца имат достъп до синтетика, дизайнерски наркотици и смеси, които буквално разрушават психиката. А когато стане трагедия като тази в Благоевград, институциите внезапно откриват, че проблемът е огромен.

Истината е болезнена: България избра наказателен, а не лечебен модел.

Вместо зависимият да бъде разглеждан като човек с тежък медицински и психологически проблем, той беше превърнат в „престъпник“. Затвориха се програми, клиники и механизми за рехабилитация. Санкциите за държане за лична употреба бяха почти изравнени с тези за разпространение. Политиците предпочетоха евтиния популизъм на репресията пред трудната политика на превенцията.

И резултатът е видим.

Наркотиците стават по-достъпни, дилърите – по-богати, възрастта пада, а насилието става по-брутално. Междувременно зависимият човек е смазан между две системи – едната го продава, другата го наказва.

Най-страшното е, че държавата често действа така, сякаш самата зависимост е по-големият проблем от наркопазара. Вместо да бъдат разбивани каналите, финансовите мрежи и организаторите, публичният натиск се концентрира върху употребяващите. Така обществото започва да гледа на тях не като на хора в криза, а като на „рецидивисти“, „утайка“, „опасни“. Това е удобно, защото измества разговора от реалния провал на институциите.

А развитите държави отдавна разбраха нещо, което България отказва да приеме: зависимостта не се лекува със страх.

Тя се лекува с контрол, терапия, наблюдение, ограничения и дългосрочна рехабилитация. В редица страни има задължителни програми за ежедневно тестване, пробационен надзор, електронен мониторинг, терапевтични съдилища и строга медицинска интервенция. Наказанието не е просто килия, а система, която се опитва да прекъсне цикъла.

У нас цикълът се възпроизвежда.

И след всяка трагедия обществото реагира по един и същ начин – шок, телевизионни включвания, полицейски акции, обещания за „желязна ръка“. После всичко утихва. До следващото дете.

А въпросът остава: колко още момичета трябва да паднат от пети етаж, колко още момчета трябва да бъдат намерени в кръв и психоза, за да стане ясно, че войната срещу зависимите не е война срещу наркотиците? Защото докато държавата демонстрира сила основно срещу болния, а не срещу индустрията, която го убива, дилърите винаги ще печелят.